:LOL: и пак :LOL:

Хора, нещата (тия дето ги имам предвид:) ) по-лоши няма да станат, така че сигурно скоричко пак ще започна да си ви навестявам, лека-полека и щете не щете:).

Случайно намерено, та силно полюбено

(Не е по темата, но току-що чух, че Георги Русев става на 80. Да е жив и здрав човекът, аз го харесвам.)

Ами да. Аз съм дълбоко и безпределно влюбена - в клип; в сценичния му live също. Ха! Не съм запозната с клюките по въпроса, но м/у тия 2мата определено съществува накаква Магия; дай Боже всекиму. Ако не знаеш езика и името на албума, никога няма да се досетиш, че се описва убийство. (Ако някой се интересува от текста, намерих и него, разбира се; доколкото с английския съм по-добра в четене, отколкото в слушане.) От този албум аз знаех друг клип - "Where the wild roses grow" с Кайли Миноуг; дамата тук обаче я бие без усилие по всички линии (е, по моите критерии). Освен това се оказа, че ми е наборка - по-малка е от мен точно с 1 месец.

В тоя смисъл, ако някой се учудва, че акълът ми не отговаря на годините - то да не би пък да е само акълът;).

Whatever, whatever. По-важното следва отдолу.

Всеобщият Вселенски...

"...И Пътищата Господни са неведоми, но Човешките Пътища - управляеми; и щом си близо до себе си, но без да се отхвърляш - значи гледаш в 1 от лицата на Бога... защото всяко твое лице е лице на Бога, и знаеш ли себе си, но без да се отхвърляш, значи знаеш човеците и лицето на Бога във всеки от тях..."

Вероятно в този смисъл може да се каже, че колкото и да се отвръщаш, не можеш да се отвърнеш (няма накъде - всичко е едно). Дали е утешително или не, не знам. Знам обаче, че всичките библейско-буквални филми са къде по-малко религиозни от филми като онзиденшния "Остров". И то не заради антропоморфните имена на Бога и наместниците му.

Дизайнът има значение. Особено понякога

Аааааааа, не. Доста.

Последното, което ще чуете за моята депресия, е, че мъглив фон на мъглив душевен статус не върви.

В тоя живот понякога наистина се иска само воля - по простата причина, че тя е от нещата, които СРАВНИТЕЛНО ЛЕСНО можем да поставим в зависимост от самите себе си (както знаем, има достатъчно външни и вътрешни фактори, които не можем да преборим, та ако ще да се сцепим на 3).

М. би номерът все пак е не да се депресираш от онова, в/у което не можеш да въздействаш, а да развиваш онова, в/у което можеш - и то ще си даде плодовете. Ще взема да го повярвам това. Т.е. аз знам, че е истина, но досега е било 1 от нещата, които съм приемала "с особено мнение".

Обаче в екстремни ситуации особеното мнение е лукс, нали.

Значи, грешката ми се вие някъде около диференцирането на екстремните и не-екстремните положения. Невероятно, но - (явно) факт.

С пълен 4лен, бескруполнно и нататък

Имам познати и приятели, които пишат с грешки. Това не е определящо за отношението ми към тях - правописът все пак не е най-висшата човешка ценност. Някой може да го владее идеално и пак да е мръсник. Обаче когато неграмотността се издига до ранг на политика, тогава вече въпросът става друг.

Ето на това попаднах (и то със закъснение). Още съм заета със собствената си депресия, но то я пропука откъм граници на вярата във възможни за случване невероятни издънки.

М/удругото, поразгледах мненията в петицията. Най-показателно ми се стори следното: Ние в чужбината се мъчим да учим децата си на книжовен български, а вие централно му виждате сметката!... (няма кавички, защото цитатът не е дословен; смислов обаче със сигурност е, съжалявам, че не мога да посоча точната страница)

Покрай студентстването си 1 време познавах гърци, турци и негри (или африканци, макар че никога не съм зареждала понятието "негър" с обиден смисъл). С някои от тях съм имала приятелски отношения, които до момента си спомням с най-сърдечни чувства. Искам да кажа, че ако като патриотка съм се изживявала винаги (или поне със съвсем малки изключения), то като националистка - никога. По-скоро съм някакъв вид глобалистка. Но мисля - и мога да споря много - че има неща, които не трябва да се прецакват. След време (ако планетата го доживее) нациите така или иначе ще се смесят и разпаднат. Сега обаче хич не ме интересува дали става заради интересите на Доган или заради това, че неграмотните (понятието не се изчерпва с книжовността на езика, но често е свързано с нея) са по-лесни за управление - важното е, че проклетите политици се опитват да отстранят 1 по 1 всички онези неща, които трябва да пазят.

Не ми се вярва да има друга нация, която да отлюспва от себе си точно нещата, които съставят лицето й (и какво като опциите идват от политиците - останалите да не би да се съпротивляваме ЕФЕКТИВНО!).

А и да има - друга нация като нашата де - толкова по-зле и за нея.

Планове и ремонти

С малко закъснение, честито на всички здравни работници; голяма част от тях се приобщиха - съвсем насилствено, разбира се - към папковите работници (нищо против тях, не това е пунктът), но нищо... да видим докога ще издържи постройката...

А постройката иначе се ремонтира, да не смятате друго! Ремонтира се не често, но поне основно - при намиране на спонсори. Не ми се търси с какво пък се облагодетелстват спонсорите по-нататък (TANSTAAFL - това значело "Няма безплатен обяд", а че не харесвам т. род щатски мъдрости, вече казах). Да кажем, че то не е най-голямата беля.

Но в множеството на най-големите бели стои например това, че въпросните съвсем реални ремонти започват съвсем невинно и рутинно не от болничните стаи в съответните отделения, а от докторските кабинети. Често точно там и свършват.

Не че съм надзиравала ремонти навсякъде. Личният ми поглед е в 1 от пловдивските хемодиализи - бях придружителка на една от болните. Там ремонтът наистина започна и свърши в кабинетите на лекарите и сестрите. Стаите за диализа, както чувам, си били все същите - ведно с некачествено работещите апарати (и с изтормозващите фонови притеснения в началото на смяната: дали мен ще сложат днес на пиукащия апарат или на счупеното легло?; и така - 3 пъти седмично, примерно.) На мен това, хора, не ми се струва нормално - както не са нормални липсата на лекарства и всички други брънки от проточената верига на ЗдравеПогазването, разбира се. Има свестни люде и там, не казвам, че няма, дори хич не са малко, като се замислиш... само че някак си все по-малко вярвам, че са готови да застанат с/у системата като цяло. Дано греша пък.

...Във фамилен аспект на същата дата е рожденият ден на майка ми. А също така и смъртта на дядо ми по бащина линия. Не знам дали се случва и при вас, но при мен често има такова засичане на датите смърт-раждане. Както и многократно повторение на едни и същи рождени дни. Или пък това, че всички в семейството сме родени във вторник.

:)Btw, този професионален празник щеше да е и мой. Учила съм медицина до половината на 4ти курс (семестриално - до края на 4ти); на няколко пъти бях прекъсвала и накрая се отказах окончателно. Доста държа да кажа, че причината не бяха изпити; макар че има ли някакво значение в крайна сметка...

Всъщност да, склонна съм да мисля, че нещата, които имат значение, са много повече от онези, на които нормално се обръща внимание. Но това все пак е лично мнение. Все по-малко съм склонна да смятам мненията си за безпогрешни.

Даваха 1 от любимите ми филми наскоро.

"Блато блато, как зовеш в лепкавата черна гмеж..."

Освен излекото ми задобряване в HTML ровичкането (което има чудесното свойство да отвлича вниманието от вредно зацикляне в/у определени теми) другото ново е, че май намерих работа. Хубавото е, че няма да е свързана с продаване (защото не съм особено добра в него, освен когато става въпрос за храна - тя така или иначе се купува), а лошото е, че не се знае доколко ще е постоянна и на какъв вид договор ще се основава. Простата причина, поради която към момента тия неща не се знаят, е, че на споменатата работа ме главява приятелка.

"Приятелите са си приятели, но сиренето е с пари (или: стажът си тече)", казват. Само че ако влизах в този поведенчески модел, то щях да съм и добра търговка.

Всъщност, фактът е, че всеки човек търгува нещо/много/всичко от себе си по съответния специфичен начин. Яд ме е обаче на американците (примерно) за страховития им заразен прагматизъм, който кара този факт да звучи плоско и обидно.

Може пък просто да съм се опазила проклета идеалистка.

Не. Не и толкова проклета вече.

Малко смях. Новата работата започнах в събота и неделя, така че се наложи охраната от портала да дойде с мен горе и да изключи СОТ-а на етажа. Човекът каза, че ме бил запомнил отпреди 1 година, когато пак ходех да върша същото за същата приятелка (която е JP м/увпрочем). Годините всъщност бяха 3, но не възразих. "Не знам как да го кажа, без да ви обидя - рече човекът, - нали... ама... има във вас някаква промяна, май много ви е очукал животът за 1 година..." Ееееее. На това даже не можеш да се обидиш. Защото сигурно знам, че настоящият ми вид е чувствително надобрял в сравнение с тогавашния. Извод: явно блатото, в което съм се топнала от известно време насам, ми придава доста страшничко излъчване... Взимам си бележка, значи.

Но за блогогостуване все още не съм в настроение, чак се учудвам от себе си.

И все още искам билет за някое място, което дава покой и гъдел едновременно.

Е, вярно е, че тия билети ги взимаш най-вече от самия себе си.

Това обаче не пречи понякога да се образува крещящ дефицит.

vanilla още дава фира

... и настъпването на астрономическата пролет изобщо не е е в състояние да й повлияе в обратна посока (честитя я на всички обаче, с известно закъснение).

А когато аз, a.k.a. vanilla, давам фира, правя го по всички линии. Вероятно защото само 1 пък е нещото, способно да ме срути истински.

Наскоро даваха "Чудовище". Харесвам тоя филм, а на Чарлийз Терон бих свалила много шапки за ролята. Та там има 1 невероятна мисъл: "Всичко, което му трябва на човек, е само малко любов и вяра в себе си." Като се замисля, хем не много дълбоко, ... във фактическата вселена май не случих на ни едното. Мда. На всичко отгоре, двете са здраво свързани.

*
В нетен смисъл, опитвам се да кажа, че някак не съм в състояние да напиша нещата, които имах предвид по някое време - примерно за някои книги и филми, по поводи, които са ми напомнили за тях; за някои случки - мои и чужди; както и виждането си по милата родна картина, която иначе коментирам гневно само по чужди блогове (във всеки случай, каквото съм казала, съм го и мислела, така правя обикновено). Не съм в състояние освен това да потърся отново линковете, чиято папка споменах, че изтрих. Изобщо, засега ходя само по сайтове за музики или форуми и гледам филми.

Не, и това вече не правя. Сега търся работа.

От известно време насам не съм в състояние да оставям качествени коментари. Всъщност, дори не съм в състояние да наобикалям качествено хората в списъка отстрани. Особено неловко ми е пред онези, при които особено отдавна не съм ходила (защото все е имало нещо за дочитане, а аз все не съм имала време).

Не знам дори дали съм в състояние да отговарям качествено на коментари, оставени тук.

Май единственото, което съм в състояние да върша качествено, са глупости. И то съвсем риалити. Но каквото - такова. Тоя свят има нужда от всякакви хора. Съществува нещо като равновесие, знаете. Въпросът за това кой го поддържа, е интересен, но едва ли може да му се отговори оттук. Най-малко пък от онези, които са убедени, че могат.

А списъкът с нещата, които не съм в състояние да върша качествено, мога да продължа още с напиването (не пиянстването, казвам) и оплакването. Второто и преди го умеех качествено само пред хора, които ме познават; сега не го умея никъде. Обаче, дали е и нужно. Не че откривам Америка, но -

пред кого изобщо е възможно да се оплачеш качествено, освен пред себе си??

И кой изобщо те познава достатъчно, за да ти дава качествени съвети??

Абе... животът е... ама за него друг път.

Deja-jamais-presque

Няма път през мъглата на Кор Рапон. Само покривите на къщите се подават от нея; комините им са строени като мачти на кораби, приготвени за несъстояло се плаване. Пушат. Димът се смесва с мъглата. Опитва се да я трови с идеята, че има места, където нея я няма. Опитът обаче е безуспешен. Повече топла, не по-малко мъгла. Стъпките глъхнат по невидимата улица, бавни и свити до границите на нищото. Не оставят следи. Не търсят посока. Тук-там пролайват кучета - пазят убежищата си, в подножията на онези, които се смятат за пазени. Отдясно, в киното, тече вечерната прожекция. Филмът е интересен, с красиви картини, но звукът е гротескно променен, минавайки през стените. Звукът на орехи, трошащи себе си заедно с ядката. Дълбоко в сърцето на всичко това, воденицата трака на сухо. В стените й се будят наследствени спазми; тя се бои, че пълзенето им може да спре преди резултата си, няма път през мъглата на Кор Рапон.

Зад последното порутено укрепление започва шосето, оградено с телеграфни стълбове - пусто и простиращо се докъдето поглед стига. Уморително далеч.

Изглежда вероятно ето така

Just invert colors

Източник на фотоса

(П)разнично

Ехоооу, влюбените!! Защитавам ви значи аз при всяко отваряне на дума, че имате право да си отбелязвате празника... и какво се случва обаче? Трамбовам надвечер по задачи и на връщане ми се дощява да седна някъде да проведа на спокойствие няколко разговора, пък и да се постопля (по възможния за момента начин). Само че в диаметър километър просто няма къде. Места много - или заети, или заредени и чакащи. Хубаво, че се намират пейки тук-таме.

Абе хора!! Ходете си празнувайте на закрито, това му е идеята на мероприятието. Поводи за заведения - под път и над път.

Особено имайки предвид, че много от масово (= на маса) празнуващите изглеждат влюбени колкото рибата в тигана (или обратно - тиганът също не е влюбен в рибата; просто я готви).

Нещата "про форма" никога не си струват нервите - казвам го от собствен опит, но и вярвам, че тук поне място за спорове няма.